Някакви такива

От време на време си пиша глупости в блога. Не ми обръщайте внимание.

Случва се от време на време. Изключвам.

Прекалено силно е казано даже. По-скоро… вадя компаса и гледам.
И компаса често казва: абе, пичччч, яааа врътни малко, че посоката е ееееей натам.
Какъв компас ли? Еми един такъв .. вътрешен. Мълчи си гадината през повечето време. Но пък когато се обади, доста точен.

Така и така, друг нямам, ползвам си го, вече му свикнах.

Сменяш курса и даваш с пълна гас напред. Всъщност не гас .. след като ще ползвам компас, сигурно се движа на пара. А и картинката е пълна:

Кораба продължаваше в същата посока, но вече по инерция. Вятъра си играеше с косата на капитана (глупости, капитана е с прекалено мазна и слепена коса за подобно нещо). Вятъра си играеше с отпуснатите въжета и си подсвиркваше.

Сложиха още въглища в котела. Парата се мъчеше да събере още от себе си в себе си. Не я пускаха, само още и още жега. Огън. И никакво действие.

А горе, всичко изглеждаше така както трябваше да изглежда. Работливи моряци ходиха насам-натам, взимаха нещо, слагаха го другаде, говориха за морето и жените, смееха се. Някой задява момъка, готвача недоволства, че уловения вид риба е всичко но не и вкусен …
Всички работиха здраво под острия и бодър поглед на капитана. А той знае къде ги води. Натам. Нали затова е капитан. Знае.

Капитана знаеше, че не знае. На третата нощ от напускането на последния остров, нещо вътре му подсказа да провери. Посоката.

– Отново ли?

Звездите
казваха, че всичко е ок. Знаеше че тук са минавали и други моряци, но с
друг екипаж и други цели. Чужди карти не вършеха работа. Ето защо малко
бяха онези които плуваха в тези води.

Имаше истории за неколцина които са намерили Съкровището. И че там има за всички, много. Но, много повече бяха историите които моряците си споделяха с шепот, след като всяка друга тема в пиянската вечер беше изчерпана. За екипажи, които не се връщат. Или други, които полудяват, до един. Никой не знаеше кое точно е Страшното. И това ги плашеше.

– Затова и не се събира лесно добър екипаж, каза си капитана. Всъщност, това което никой не знаеше, беше че той тук плава за трети път. Вероятно единствения. Компаса, даден му от един полулуд стар моряк, му служеше добре. Той се чувстваше добре в тези води. Неописани на никоя карта. И въпреки всичко, той усещаше пътя. Винаги различен и винаги познаваем.

Най-важното е да вземе правилното
решение. Или да привика Компаса. В крайна сметка двете са така
свързани, че всеки следващ път, когато се опитваше да си спомни последователността, спомена му убягваше.

– Добри са тези момчета, не искам да ги губя. Този път трябва да успея.

Прибра се в малката си стая. Капитанската кабина беше тъмна и прашна и даваше вид на помещение което не е ползвано от години. Мапи и записки, разхвърляни на масата, която заемаше ъгъла до прозореца. От другата страна – хамак, който като че ли е правен за някой доста по-малък от капитана. Библиотечка, в която вместо книги имаше някакви уреди, празна клетка и … Компасът.

– Отново сме тук, усмихна се капитана. Навеждайки се леко, заради ниския таван, притиснат от липсата на пространство, усети че мислите му се избистрят и че моментът наближава. Но, все още беше рано.

И така, пиша си някакви неща, а тази написана на един дън история си остава недонаписана 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.