Видео от днес:
Това беше първото ми скачане с бънджи. Моста не е много висок – 35метра, но тъкмо всеки следващ ще е по-висок 😉
Казах всеки следващ, защото определено ми хареса и определено ще ходя и другаде.
Увод:
Видях във ФБ статуса на една (не)позната че ще скача с нейни приятели. Тъй като от някое време ми минава мисълта да скачам, много бързо се уговорихме и аз да се включа при тях.
Както тя каза: “хубавите неща, стават непланувано”.
Действие:
Неделя. Ставам в 8 и 30. Хм, не. Снуузвам часовника. 8 и 40. 8 и 50 е. Вече се налага да стана. Ставам. Уф, защо не си легнах по-рано снощи, т.е. сутринта!
Събираме се групата, запознавам се. Този онзи … Даже успявам да запомня две-три имена. Лека закуска, кафе. Потегляме 3 коли. Бръъъм. С малко питане намерихме селото. Красива панорама – планини, поляни, къщички. И мостът.
Вече имаше скачащи. Записахме се. “Декларирам че след като ме пуснат с въжето, няма да размазвам камъните с главата си, нито ще ловя риба в реката със зъби (не се отнася за рибари с разрешително) …” Подписахме се.
Аз бях обещал снимки на групата, така че си пробвах настройките с предишните скачащи. Като цяло, избора на обективи беше между Сигма 18-125 и Канон 70-200. Първото щеше да докара повече усещане за падане, второто по-личен контакт със вързаната жертва. Решавам да направя общи широки снимки преди да скачат нашите хора, а тях да ги снимам с канона. Така или иначе имахме и една сони сапунерка, която снимаше видео (както сте видяли по-горе 🙂 )
Първо скачат по-леките, до 75кг. Аз, естествено, съм от тях 🙂 Давам си апарата, малко инструкции и стискам палци да ме хванат 🙂
Качваме се с Диана нагоре по една пътечка. Там имаше един вързан. Пича определено се бореше да скочи, минаха 10-на, 15 минути.
До този момент аз реално нямах време кога да мисля за самия скок. Уговорката стана бързо и изведнъж, след това всеки ден ми беше пълна програмата, по пътя карах. И сега гледам – не ме е страх, явно няма проблем. Диана вече е пред оградата, погледна надолу, каза: “Абе страшничко си е”. И се хвърли. Е те това е 🙂
Вързан съм и аз, минавам оградата. Викат: “от мен толкова, готов си”. Гледам надолу, абе не е като да ми е все тая, но се очакваше 😉 Казвам си: фасулска работа и хоп – пускам ръцете, тръгвам. Даааа, ама не 😉 Точно в този момент някакъв инстинкт ли, какво ли, се обажда и вика: “Чшшшш, алоуууу! Къде така, Не виждаш ли че долу няма нищичко под теб!” И докато се усетя, ръцете ми вече са хванали оградата. Ха, изненадах сам себе си. Заради което си заслужаваше целия път 🙂
С усмивка на лицето казвам: “Лошо”.
Разбирам че ще трябва да се стегна, втори път – ръцете широко (няма да ми избягате пак, я), и се потопвам във въздуха.
Скочих
След скока съм маалко в безтегловност, още много много не разбирам какво става. Падам, дърпване нагоре, пак надолу и се завъртам яко. Тази част доста ми хареса, повъртях се малко докато ме спуснаха 🙂
Вторият интересен момент е момента на преодоляването на инстинкта/страха. Заради който три пъти си заслужаваше пътя 🙂 Не че имаше някаква борба, но беше интересно.
Заключение:
Изчакахме всички да минат. Разбира се, не цялата група скачаше. На скачащите, скока им беше за пръв път. Само Ева беше скачала преди това, но пък този път тя скочи със 8-годишния си син в тандем. Малкия е смелчага и си го знае 😉
Аз защитих честта на програмистите, че нещо се опитаха да ни критикуват 😉
След бънджито, ходихме на едно селско кръчме – хапнахме, пийнахме, аз успях и да изгоря на слънцето 🙂
Сдобих се с нови познати и приятели. Научих нови неща за себе си. Какво повече 🙂
П.П. снимки по-късно. Когато са готови, ще сложа линк 🙂